В СЯНКАТА НА ТОТАЛИТАРНОТО ИЗКУСТВО
Кого го е грижа?! Кого го е грижа за мен или за онова време?!
Но ако не днес, след време или когато и да е, някой се поинтересува какво се е случвало между четирите стени на ателието а и извън него ще да прочете и написаното от мен. И ако иска да вярва…
Каквото и да е било, беше в сянката на тоталитарното “изкуство”, някои го наричат социалистическо. Дори бих казал:- Живота ми бе похабен в името на това “изкуство” И не само моя. И ако не мога да забравя, то е защото не е минало а е настояще. Както и да го наричаме, това изкуство се нуждае от реабилитация. Но аз отказвам да реабилитирам изкуствата на социализма! Защо ли? Ако имате малко време и най – важното желание да разберете ще прочетете написаното. Както се казва: От мен фактите, от вас изводите…
Много хора за добро или лошо се намесиха в живота ми. Някои въобще без това да им е работа. Други непрекъснато преиначават случилото се, вероятно за да оправдаят постъпките си. Трети се оказва, че били патологични лъжци. Да не говорим за злонамерените клеветници. И какво да правя аз?! Да мълча?
Вероятно, както ме съветват някои приятели, най- добре е да премълча и забравя.
И аз наистина искам да забравя. Дори бях забравил. Но случващото се съживи миналото. Спомените за тези години ме връхлитат и аз ще разкажа.
Ще разкажа за мен, за баща ми и за онова време. Ще усетите присъствието и на други хора. Някои ще назова по име, за други ще използвам нарицателни.
Ще започна не от началото, нито от края а някъде от средата, от границата между двете хилядолетия.
В края века, през 1997 г., в галерия „Стълбата” най- неочаквано и за мен и за другите се състоя скандалната ми изложба „България курва тоталитарна”. Какво е скандалното и дали е скандално може да видите и прочетете тук.
Тогава много хора ме питаха: – „Какво мисли татко ти? Какво казва татко ти?” Сякаш аз не съм отделен човек, не съм скулптор и нямам право на своя изложба, на свое мнение. Но щом толкова искате да знаете ето какво каза баща ми.
Истината е, че баща ми по повод изложбата каза следното: „Спарто поздравявам те за смелостта… Но да знаеш, че много си ядосал „едни хора”! И намекна, че да им угоди е написал нещо.
Кои хора съм ядосал с тази изложба и какво са накарали баща ми да напише и направи ще остане може би загадка. Но явно съм привлякъл вниманието на тези „едни хора” и то не за добро.
Тогава, по повод изложбата се запознах с доста хора. Кои точно съм „ядосал” не знам. Ще разкажа за някои от тях.
Един господин, както ми разказаха в галерията, посетил изложбата, снимал подробно работите, позаинтересувал се от мен, пожелал да се запознаем и си оставил телефона .
По – късно ме посети и се запознахме. Какво сме говорили тогава с господин П. П. съм забравил. Спомням си само едно нещо защото ми се стори безумно …..
Какво ме пита господин П.П. ще разкажа друг път
После се сприятелихме. По съседски. Идваше в двора където работех, правеше услуги, питаше за къщата за ателието. По причини които ще премълча сега, нашето „приятелство” не продължи дълго.
След смъртта на баща ми, накъде 2006 г. срещам отново г- н П. П. и той ме пита следното:
– „Какво става с музея на татко ти в Благоевград?”
Аз му отговарям доста възбудено, че по волята на „едни хора” аз вече не съм наследник на баща си, че има завещание и т.н. и затова не знам какво става и да не ме пита! А той доста троснато ми отговаря …..
Какво ми отговори господин П. П. ще разкажа при други обстоятелства.
Междувременно бях набеден от „едните хора” както и от вече починалия ми баща (колкото и абсурдно да ви звучи)в безброй прегрешения. Оказва се, че аз съм бил най- лошия и неблагодарен син.
Според професионално написани, нотариално заверени и заведени преписки до Прокуратурата и Полицията се оказа, че чупя скулпторите на баща си а други продавам и т. н. и съм заплаха за творческото му наследство.
Вероятно по тези причини със съдебно решение на съдия Луканов ателието на баща ми бе запечатано и достъпът ми забранен. Запечатването се извърши от чиновници на община „Изгрев” в присъствието на полицията. Ето каква „голяма опасност” съм бил.
Ето за това, заради тези интриги на „едните хора” ще разкажа за моя близо половин живот. За годините през които работех във въпросното ателие.
Тогава не бях най – лошия и неблагодарен син. Тогава не бях заплаха за творческото му наследство. Тогава баща ми казваше: – „Спарте, ела да помогнеш на татко ти, няма кой…”
Преди години, мисля през 2006 г. при разговор с арх.////// от Благоевград, научих, че те (едни хора) решили следното, както той се изрази:
– Ние интелигенцията от Благоевград решихме, не ти а друг да продължи делото на татко ти.
Това тяхно решение се осъществено с помощта на действия които няма да описвам сега, но които доведоха до това, че аз не съм вече наследник на баща си Крум Дерменджиев.
Поинтересувах се кои са тези интелигенти. Попитах колега, живописец от Благоевград и той ми отговори, че не знае за такива. Поне сред интелигенцията от Благоевград, не знае някой да е решавал такова неща. А вие?! Вие знаете ли кой е решил това.
И така, по тази и други причини аз оставам с убеждението, че не баща ми е решавал кой ще бъде негов наследник
Аз имам обяснение за това кой, как и защо, но ще разкажа но- нататък. Тук само ще отбележа, че ще наричам хората довели до това абсурдно положение с думата „милиционери”. Нямам предвид униформените а хора които са имали „работа” и „връзки” с милицията а вероятно и с други структури излизащи извън националните граници. Или както се казва няма нищо случайно.
Не е случайно и затова е абсурдно, дори патологично това решение на „интелигентите” от Благоевград защото аз вече не съм наследник не само на баща си, но и на себе си.
Много мои детски, първи, ранни, ученически и студентски скулптори и рисунки и фотографии които бяха в ателието и жилището на баща ми се изгубиха и унищожиха. Най- вероятно от новите „наследници”.
Така се изгуби един дълъг период от живота ми. И както казах по-горе това не е случайно. Някой иска този период от живота ми да изчезне. Сякаш никога не е бил.
Но беше! И разказвайки за него ще се опитам да го възстановя.
Ако някой поразпита „колеги” и „роднини” за мен или потърси информация в интернет ще научи, че съм крадец и как аз съм крал своите скулптори, колко лош син съм бил и не съм помагал на баща си, че съм крал и продавал скулпторите на баща ми и т. н…
Лъжи писани от родния ми баща! Вероятно за да успокои гузната си съвест
Клевети писани и тиражирани от „роднини”! Защото това могат и на това са научени, получили са го в наследство
Анонимни обвинения разпространявани от уважавани „колеги” членове на управителния съвет на СБХ! (през 90. години на управителен съвет на СБХ се установило, че „се говорело че аз си крада работите”) Вероятно за да прикрият истинските крадци. И все още „се говори” както ми казаха не един и двама колеги.
Ето това е Спартак Дерменджиев…или поне така им се иска…
Не мога да послушам съветите на роднини и приятели и да подмина с благородно мълчание или безразличие тези не случайни и патологични лъжи не само защото не са истина, но и защото авторите на тези лъжи са свързани обвързани и организирани в …… (по моя непрофесионална оценка)
Къде и как са обвързани горепосочените лица ще напиша при други обстоятелства.
Ако някой въпреки прочетеното до тук иска да продължи, той е добре дошъл в моето „детство“
