Пълна тишина!

Доста време мина, откакто съм писала последната си статия в този блог. Той беше началото, но няма да е края. Оказа се, че по някакъв начин съм си оплескала стария профил и вече мога САМО да публикувам статии в този блог и нищо друго. Добре пък! Аз реших да си създам нов блог - ей така, ако ми се прииска да попиша. Не че ме е бивало много в писането, но имам няколко публикации в този блог, които определено си ги запазвам и даже си ги поствам в новия. Много е трудно да се разделя с този блог, въпреки, че няколко години не съм активна в него, той винаги ще остане като първото ми място за лично излияние и тормозене на околните с глупостите си, място. Нали знаете "Моету си"! Сърце не ми дава просто! Затова няма да го изтрия, но няма и да пиша в него.. Та от този момент може да ме намерите в новата ми дупка на адрес доблю доблю доблю точка…не сериозно – на http://gateofmoria.blogspot.com/ И нека бъде тишина, пълна тишина!

Само силните оцеляват

Много е трудно пак да влезна в релси да пиша. Честно казано никога не ме е бивало да пиша много. Бях забравила блога си за няколко години, нямах време. Нов Свят, всичко ново! Много се чудих как да го започна отново...на каква тема да бъде...дали изобщо да се занимавам??? Въпроси, въпроси, въпроси...Накрая реших просто да пиша.

     Днес установих, че още един прекрасен човек си е отишъл от този свят. Много си заминаха вече. Мама и татко също. Но не го пиша, за да бъда съжалявана. Просто ей така. Както си отидоха просто ей така. 

     Когато си толкова близко до смъртта те изпълват какви ли не страхове, реалността става все по-жестока. Изведнъж трябва много здраво да стъпиш на земята с двата крака, иначе рискуваш да паднеш и ти. Избликват какви ли не мисли. Почваш да се съмняваш във всичко, нищо не ти се струва стабилно, всичко е толкова крехко и лесно ранимо. Разпада се целият ти измислен детски свят и всичките герои в него. Всички те си остават в миналото като най-прекрасната прочетена книга. Но книгата поне можеш да я прочетеш, а хората няма как да ги върнеш. "Запази си само хубавите спомени!" казват хората. Какво разбират те! 

     Непрекъснато се опитвам по всякакъв начин да си спомня смехът на мама, допирът на ръката и когато ми галеше по главата или гласът на татко когато се шегуваше. Татко беше голям силен мъж, толкова много е износил на гърба си. Толкова много си отдадоха живота на мен и батко, в толкова трудни времена живяха. Грам време не им остана да си поживеят! 

     Въпреки всичко те бяха двамата, които ме научиха да обичам живота и винаги да му се радвам като малко детенце, да изживявам всеки момент. Така и правя, опитвам се, боря се, но въпреки това тъгата никога не спира, колкото и да я слагам в най-малката забутана стаичка в съзнанието си - всеки удобен момент наднича зад ъгъла. Не й се давам много често, особено пред хората не я показвам, само като се прибера в къщи я пускам по някой път да се покаже. И после пак я прибирам. Измивам размазания грим, плисвам си лицето няколко пъти със студена вода и продължавам. Мама ме е учила така! "Само силните оцеляват" казваше тя! Банално, но е така.

На залез...

Луната през моите очички!

...

  

...

...

...

...

...

...

ПРОЕКТ - От нищо нещо! Или хаотични откровения от другата страна на Океана!

I. Идея: Чудя се какво да измисля, че ми трябва от някъде да започна???

- ОПА! Изникна нещо! Кетеринг или продажба в интернет – ама тук дават много пари за храна по заведения, така че трябва да е нещо за храна...Хич не обичат да готвят, начи...Ама то и с тези разстояния кога да ти остава време, ама и това не е оправдание...Като че ли в София не са ти били нужни около 40 минути, да се прибереш от работа – пешком...Леле, колко ми липсва ходенето! Направо ме убиват тея коли! Ама мъжът ми само като види някое момиче да ходи по улицата вика „А! К****!” (Магистрална принцеска). Американци. Какво да ги правиш?! Толкова ралично живеят. Много ги обичам, ама как може да ги мързи да ходят от единия паркинг до следващия такъв (който всъшност е съединен с предишният) т.е. – няма и 100 метра...Направо не го разбирам този залежал живот...То си е изморително и да караш...ама ходенето...оххх, как ми липсва ходенето по софийските улици. Да си пия кафенцето на някоя пейка в центъра на Витошка например...или пък в парка (няма значение кой)...Еххх, мечти...кога ли съм смятала, че толкова ще ми пролипсва този живот, от който се оплаквах преди...А, малките кафенца за по час с приятели в бившето Болеро (Гери, това важи за теб най-много), или в Архитектите с Мария и Пацо или който и да е изтрещял историк...аххх. Ароматът на газови изпарения сутрин и смръдливата Перловска река...няма ги вече...почвам да ги забравям...а дори и година не е изминала.

      Да! Тук е много хубаво! Кога съм си мечтала, че сутрин като се събудя да си пия кафенцето на малката ми веранда, ще слушам как птичките пеят и ще се наслаждавам на хубавата полянка и езерцето пред мен, пълно с костенурки и патици, гъски, жаби и какво ли още не...Мечта живот ми се падна, само дето няма как да й се насладя напълно без моето семейство! И приятелите, макар и да не бяха много на края...

      Сватбата ни беше прекрасна, даже бяха две. Една тук и една там. Супер, нали?! Колко ли хора се женят за един и същ човек повече от два пъти...и то за по-малко от 3 месеца? Е, ние го направихме, за да са 

доволни всички, ама защото и нас ни правеше щастливи фактът, че ще купонясваме два пъти. Е, той беше вдигнал ръце от самото начало, а и как няма? Все пак никога не си беше представял, че ще се ожени за българка! А, какво да кажа аз?! Дори и в най-смелите си мечти не съм си позволявала да си помисля нещо такова...аз май гледах да не си мечтая неосъществими неща. Все си фантазирах реални, допустими, онези, които можеш да ги пипнеш с пръст. Дори и във фантазиите си не бях толкова свободна, явно. Ха! 

      Кой би предположил, че двама 24 годишни лудетени ще хванат пътя и ще работят в хотел за едно лято – просто ей така, за да видят Америка... От любопитство...Сигурно има и други луди като мен и Пацо, ама не чак толкова! Боже! А, какви ли не препятствия имахме, ама им „Скрихме топката на всички”. ХЕхехе! (Ей, тук искам да сложа усмихната емотиконка, ама вече почна и това да се изтърква – мисля, че остарявам)! Като черешката на тортата се появи и той...от нищо и никъде. Някакси ненатрапчиво и същевременно постоянно и правилно...хем ми се иска да избягвам изтъркани фрази ама „Колко е непредсказуем животът” чака да се обърнеш, и е готов в следващата секунда да те изненада я с ритник, я с шамар, я с нова надежда! Така се появи той, така се появи и пръстенът на ръката ми...(оставям многоточие, защото за в бъдеще и други неща могат да се появят!).

Край на първа част, която дори и аз не схванах при в второто четене! 

P.S.: А, това трябваше да е великото ми откритие, проект или идеята, която ще ми докара парички! Ох, пак се ОТПЛЕСНАХ!